Ерма, Ели правилно ти го е обяснила. Никой не е срещу теб, нито има намерение да те убори и да ти втълпи каквото и да просто исказваме мнение, което е резултат на по голям опит. Трябва сама да го изпиташ, за да го разбереш. Аз живея заедно с приателя си повече от 7 год.(под живея имам предвид, не че днес спя у тях утре си отивам у нас и като ми е кеф пак спя у тях и т.н) Първите две всичко беше като приказка, летях си във облаците, не мислех за нищо, струваше ми се идеален.. то не беше любов то не беше чудо. Вярваш или не, но до този момент даже не си бяхме повишавали тон, още по малко да се скараме за нещо. Бях сляпа за всичко останало, изопщо не ме интересуваше, че има дете, досадна бивша жена и куп проблеми. Да но идва момент в който малко по малко "истрезняваш" и тези незначителни до момента неща започват да те дразнят. Идват други проблеми и малко по малко осъзнаваш, че това не е перфектния мъж от мечтите ти. Когато си ядосана мислиш дали това е правилния човек за теб, дали не си направила грешка и т.н! От друга страна знаеш, че това е най близкия ти човек и винаги можеш да разчиташ на него за всичко и ти е станал по скъп и от роднина. Живота е сложен, хората се променят, променят се и критериите ти към околните, ти самата се променяш, изискванията и на двамата се повишават и от там идват и дразги. Но пак го казвам, това не значи, че вече не обичаш партньора си, напротив мисля, че този вид любов е много по силен от първоначалното влюбване, въпреки че великта тръпка е изчезнала...
А когато дойдат децата всичко става още по сложно, проблемите и грижите се умножават по 1000. На преден план застават неща които никога не си мислела, че ще те тормозят.
ПП. Имам един познат който казва, че след толкова години, като бара задника на жена си, все едно пипа собствения си задник
