"Живот назаем" от Дъглас Кенеди

За всички книгоманиаци! Какво обичате да четете, кои са любимите ви автори?

"Живот назаем" от Дъглас Кенеди

Мнениеот deadface на Чет Юли 21, 2011 8:05 am

Изображение
"Живот назаем" от Дъглас Кенеди


На пръв поглед Бен Брадфорд има всичко: красива жена, голяма къща в предградията, две деца и партньорска позиция в престижна нюйоркска кантора. Но сърцето му не принадлежи нито на семейството, нито на кариерата. Бен винаги е мечтал да стане фотограф и е гледал на адвокатската си кариера като на временно решение. По ирония на съдбата се оказва, че жена му – нереализирана писателка – има връзка с техен съсед фотограф. Бен се среща с него и, без да е планирал, извършва нещо, което го обрича на нов живот и нова самоличност.

"Завършен, динамичен, забавен трилър, истинска наслада за сетивата. Кенеди е запомнящо се перо, майстор на изказа и много находчив писател." - Financial Times

"Ако в последно време е излязъл по-добър трилър от "Живот назаем" на Дъглас Кенеди, то аз не съм го чел. Майсторски изграден сюжет, умело овладян от писателя с привидно лек и незатормозяващ стил." - Sunday Tribune


Дъглас Кенеди е роден през 1955 г. в Ню Йорк. Следва в Дъблин, Ирландия, където след дипломирането си основава театрална трупа, а по-късно е поканен за ръководител на един от най-престижните ирландски театри – „Аби“. Тогава именно започва да пише, а на 28-годишна възраст се отдава изключително само на писателска дейност. През 1980-те години излиза романът му „Живот назаем“ и му осигурява постоянно място сред най-продаваните автори на планетата. Книгите на Дъглас Кенеди са преведени на 16 езика, а през 2006 година той получава най-високото литературно отличие на Франция – става кавалер на ордена за литература и изкуство. Днес живее в Лондон с жена си и двете си деца.


Откъси от романа:

Таксито беше заклещено в задръстването на Трийсет и първа улица между Шесто и Седмо авеню. Не ми беше никак забавно, особено като се има предвид, че бях казал на шофьора (Беноа Намфи, номер 4Б92) да тръгне на запад по Двайсет и трета и да свие на север по Осмо авеню. Но човекът разбираше около десет думи на английски, пък и бездруго не слушаше какво говоря, защото радиото беше нагласено на хаитянска емигрантска станция, от която гърмеше Топ 20 на Порт-о-Пренс, прекъсвана от телефонни обаждания с поръчки за правене на вуду-магии. Ядосах се. Ама много.
– Казах ти да не минаваш по тази улица – казах.
– Ко каза, брат? – отвърна той.
Да не минаваш по тази улица.
– Не може не минава. Ние тука.
– Никога ли не се вслушваш в желанието на клиентите си? Не ви ли учат на това в училището за таксиметрови шофьори?
– Споко, брат. Ние стигнеме.
– Не искам просто да стигнеме. Бързам! – вече крещях.
Той ме погледна с напушена усмивка.
– Кофти ден за теб?
Стига. Чашата преля.
– Мамка ти! Мамка ти! Мамка ти! – крещях, докато отварях вратата със замах, метнах пет долара през прозореца на шофьора и тръгнах ядосано по Трийсет и първа улица, като си говорех сам като онези, дето продават моливи пред "Блумингдейл". След двайсетина метра спрях, облегнах се на една телефонна кабина и се опитах да се успокоя.
Аз умирам, Бен.
Рак на стомаха в напреднал стадий. Знаел от две седмици, но коравото копеленце не беше казало на никого, дори на жена си.
– Осем месеца, най-много година. Няма да повярваш какъв водопроводчик сложиха да ме гледа. Доктор Хорас Фробишър. Прилича на Реймънд Меси, но се разхожда насам-натам сякаш е Всевишният. Знаеш ли как ми го съобщи? "На ваше място щях да започна да си уреждам сметките". Звучеше като проклет адвокат.
Джак искаше "новината" да не се разпространява във фирмата.
– Няма да започна химиотерапия или да се подложа на радикална хирургия или някое от другите отчаяни средства, които искат да изпробват върху мен. След като е нелечим, значи е нелечим. Ще им пия болкоуспокояващите и ще продължа да ходя на работа, докато…
Замлъкна, стисна устни и се загледа през прозореца към нервния пешеходен парад на Уолстрийт – хората изглеждаха толкова целеустремени, толкова заети с това да стигнат някъде.
– Знаеш ли кое е най-тежкото? – попита той тихо. – Да осъзнаеш, че си изживял живота си, без да мислиш за този момент. Преструвал си се, че някак никога няма да ти се наложи да се изправиш пред най-важния от всички моменти – момента, в който най-накрая осъзнаваш, че няма шанс да промениш бъдещето, да обмисляш различни варианти; че не можеш дори да мечтаеш за друг живот. Не можеш дори във въображението си да подириш успокоение и да си кажеш, че всичко ще е различно… защото няма за кога.
После се обърна. Погледна ме право в очите и каза:
– Ти ще си новият старши партньор, Бен.
Трепнах. Несъзнателно, но Джак го забеляза. И не каза нищо. Защото знаеше. Знаеше точно какво значи това за мен. Минимум половин милион на година, огромен корпоративен престиж… и краят на другия ми живот. На онзи неосъществен живот зад визьора. Живот, от който – също както от артистичните години на Джак в малката таванска стаичка на улица Макдугъл – остават само романтични спомени. Понякога вкусът е сладко-кисел, понякога (в лоши дни) – мъчителен. Но при всички положения не ти дава нито миг покой, защото знаеш, че си избрал по-сигурната опция. А сигурността, както по-късно откриваш, е сама по себе си един малък ад.
– Ей, ало!
Осъзнах, че съм се вторачил през прозореца на телефонната будка в някакъв четирийсетинагодишен простак с космато шкембе, което се подаваше изпод омацана с петна от храна тениска. Чукаше с монета по стъклото, за да привлече вниманието ми.
– На теб говоря! Ако се чудиш къде да се подпреш, върви си намери стена!
Пръстите ми се свиха в юмрук.
– Какво каза, задник такъв? – отвърнах.
– Задник ли? Ти си задник, чекиджия такъв!
Обля ме вълна от адреналин, ядът ми беше толкова неподправен и невъздържан, че ми се зави свят, обзе ме въодушевление, страхът се стопи. Бях готов да го разкъсам, дебелака му с дебелак. Онзи явно усети как изведнъж се превърнах в заплаха, защото пребледня и започна да мига разбиращо, докато го информирах с монотонен глас:
– Ако не си се разкарал от телефонната будка, преди да преброя до три, ще те убия. Нямам предвид просто да те понатупам. Ще ти извия врата.
Очите му се превърнаха в две огромни палачинки от страх. Имах чувството, че чувам как от тялото му започва да струи пот.
– Ей, човек, не исках, извинявай… Разбери ме и мене… и аз имам кофти ден.
– Аз не просто имам кофти ден. Денят ми е отвратителен. Но ако те убия, може би ще се разведря. Едно… две…
Изхвърча от телефонната будка и се изстреля към Трийсет и първа улица, а мазното му туловище се тресеше като желе. Намъкнах се вътре и стиснах слушалката. Трепереше в ръката ми.
Този град превръща хората в диваци. Имаш късмет, че дебелакът нямаше в себе си някой евтин пищов. Застрелян за подпиране на телефонна будка. Перфектен завършек на перфектен нюйоркски ден.

*

– С комплименти ще стигнеш…
– Навсякъде – казах аз и я придърпах към себе си. Целунах я силно. После тя пое лицето ми в шепи и ме погледна изпитателно.
– Ще съжаляваме ли?
– Знаеш, че няма.
– Свърши се с фантазията ни за творчески натури, в очакване на своя момент.
– И дотам ще стигнем.
– Може би… но ако някога предложа да се преместим в предградията, тегли ми куршума.
Не й припомних тези думи тринайсет месеца по-късно, когато един следобед ми се обади в офиса, изпаднала в шок.
– Трябва да се прибереш веднага! – успя да ми каже, разтреперана от паника. Сърцето ми спря. Адам беше на шест месеца. Синдром на внезапната детска смърт, менингит, детски енцефалит…
– Казвай… – не издържах накрая.
– Повръщано… – проплака тя. – Целият е оповръщан. Един изрод го оповръща…
Изродът в конкретния случай се оказа някакъв бездомник, установил се в една уличка срещу апартамента ни на Кинг Стрийт. Бет, която още си беше вкъщи по майчинство, излязла с Адам на разходка. Въпросният клошар изникнал пред нея изневиделица и така я шашнал, че все едно видяла от небето да слиза Мойсей, яхнал "Тъндърбърд". Бил с дълга до коленете и втвърдена от засъхнали сополи брада.
– Сладко мамче, сладко малко бебче. Дайте долар на бедния, а? Само един…
Но не успял да си завърши изречението, защото изведнъж позеленял и върнал обяда си върху Адам. Бет се разпищяла, Адам ревнал, а по-късно същия следобед педиатърът прибра от двамата свръхпритеснени родители на малкия 200 кинта, срещу които ги увери, че синчето им не е прихванало СПИН, хепатит A, B, C или бубонна чума от кръщаването с драйфано от страна на тази отрепка на обществото. Десет дни по-късно, докато се разхождахме с Адам из Уошингтън Скуеър Парк, колелцата на детската количка изхрущяха върху две празни опаковки от кокаин. На следващия уикенд предложих да си търсим къща в Кънектикът.
– Не мога да повярвам, че го правим – каза Бет, веднага след като капарирах една къща на Конститюшън Кресънт.
– Нито пък аз. Но, в крайна сметка, и двамата ще сме в града по цял ден, нали? А и Ню Кройдън е прекрасно място да отгледаш детето си. Така де, и ти самата го каза – не искаме да отгледаме сина си в Калкута.
– Знам какво казах. Ясни са ми всички аргументи "за" и "против".
– Виж, ако не ти харесва, ще я продадем и ще се върнем в града.
– Никога няма да се върнем обратно – заяви тя мрачно.

*

Тишина в колата по път за къщи. Тишина, когато пристигнахме. Тишина, когато отново се опитах да се извиня. Тишина, след като обявих, че докато Адам гледа "Книга за джунглата" за трийсет и втори път тази седмица, аз ще поработя в тъмната стаичка за час-два.
Тишина. Бет умееше да я използва, превръщаше я в тъп инструмент, причиняващ максимум болка, максимум вина. Веднага щом въртящата се врата на тъмната стаичка се затвори, тишината ме обгърна като топла дреха. Усетих мощен прилив на киселини в стомаха си. Пак беше време за маалокс. Бръкнах зад увеличителя и извадих шишенце гъста бяла течност – еликсир, който държах под ръка точно за такива случаи.
Звучно преглъщане. Броиш до двайсет. Фокус-бокус. Адският огън на болката е угаснал. Лекарството е подействало. Нещата са под контрол. Поне за няколко часа.
Стомахът ми е погълнал около три хиляди долара. Правил съм си процедури с бариева каша. Телескопични изследвания на дебелото черво. Дори са ми пускали малка сонда в хранопровода, която да търси злокачествени образувания и други неща, които дебнат в мрака на стомаха ти. Не се намери дори миниатюрна пептична язвичка. На хартия – напълно здрав.
– Със сигурност не е рак – заключи специалистът в нюйоркската болница. – Няма и следа от доброкачествен тумор, а дванайсетопръстникът ви е все още непокътнат.
– Какво е тогава?
– Жлъчка – отвърна той. – Имате излишък от жлъчна течност.
Включих увеличителя, заредих негатив, светнах лампата и започнах да нагласям бутона за електронен автофокус. От мъглата бавно изплува образ: едър мъж на средна възраст с тройна брадичка, смачкан костюм, току-що излязъл през главния вход на Нюйоркската стокова борса, очите му облещени и пълни със страх, досущ очи на елен, премигващ срещу фаровете на приближаващ камион.
Бях хванал кадъра преди няколко седмици. Един ден се измъкнах от работа в ранния следобед с фотоапарт "Никон" в куфарчето и час-два се размотавах пред входа на един небостъргач на Уолстрийт, изщраках четири ленти "Три-X", докато наблюдавах как брокери и служители на борсата идват и си отиват. Естествено, чувствах се като момче, избягало от училище, но този незначителен акт на непокорство ме изпълни с радост, особено след като от всичките сто четирийсет и четири изщракани кадъра успях да извадя три-четири интересни снимки (не беше лошо постижение за изключително придирчив човек като мен, подбиращ внимателно снимките, които възнамерява да отпечата). Още щом закачих негативите да съхнат, знаех, че тази снимка на подпухналия от тревога мъж на средна възраст е удар в десетката. Тя преминаваше отвъд добрата композиция и неволно бе навлязла в дълбините на личността, в царството на неудобните истини.
Тук е тънкият момент при фотографията – ако човек снима с идеята, че обективът може да бъде господар на действителността, неизбежно се получават надути, неестествени и сковани снимки, които не успяват да проникнат в дълбочина. Най-добрите снимки запечатват момент, който те връхлита случайно.
Ето например начина, по който Уиги е уловил престъпния Ню Йорк; или най-известната снимка на Робърт Капа на простреляния испански епубликанец, уловен с разперени като на голгота ръце, докато куршумът се забива в гърба му. Най-добрите им работи са светкавично съчетаване между брилянтна техника и това да си там, на мястото. Случайността е в основата на фотографията. Можеш да прекараш часове в чакане на точния момент. И пак никога да не получиш това, на което си се надявал. А да установиш, че няколкото снимки, изщракани, докато си се размотавал безцелно, се отличават със спонтанност, каквато няма в останалите ти опити да достигнеш перфектната композиция. Правило номер едно в изкуството: човек не избира точния момент, попада на него случайно и се моли пръстът му да е на спусъка на фотоапарата точно тогава.
С помощта на електронния автофокус постегнах композицията, като изрязах малко от фона, за да подчертая образа на този обрулен от живота брокер, който излиза като зашеметен от Стоковата борса. След това поставих един лист фотохартия "Галерия" 8x10 в рамката, изгасих лампата на увеличителя, натиснах бутона за автоматично принтиране и изчаках три секунди, докато снимката се отпечата. Червена светлина. Потапяне за една минута в проявителя, после фиксиране и после пак флуоресцентна светлина. Но още докато изваждах снимката от последната ваничка с химикали, за да я окача да съхне, забелязах дефект – брокерът сякаш беше засенчен от друга фигура. Технически, това може да се нарече снимка с призрак – лека двойна експозиция, която хвърля сянка над обекта, сякаш под него има фантом.
Веднага я отпечатах в още четири копия – издайническия призрак, това загатване за паралелен живот, скрит под видимия, го имаше на всичките: другото лице, което всички крием. Може би фотоапаратът съвсем леко е трепнал, докато съм заснемал кадъра. Може би съм допуснал някаква неточност при работата с химикалите, докато съм проявявал филма. Но когато прегледах пак негативите, установих, че привидението е само там, на тази снимка. Нито един от другите кадри с брокери не беше с двойна експозиция. И въпреки това снимката с призрака беше най-добрата. Как съм пропуснал да го забележа, докато съм проявявал филма? Как се е получило изобщо? Какво точно представлява този неизвестен фантом?

*

Освен моята яхта, наблизо не се виждаше друг плавателен съд – нито на брега, нито в морето. Огледах плажа с бинокъла – на територията на парка нямаше запалени лагерни огньове. Слава богу, че не беше лято, защото тогава тук щеше да гъмжи от летовници, на които им се струваше много романтично да пекат хотдог на скара на обления в лунна светлина плаж. Добре че нямаше и луна. Тъмнината ми бе нужна.
След като внимателно сгънах платната, слязох в каютата. Беше време да започвам. Усетих как стомахът ми се бунтува, но се овладях, като си казах: "Просто действай стъпкапо стъпка."
Едно. Извадих хирургическите ръкавици, взех сака с надуваемата лодка. Напомпах я на палубата с крачната помпа, привързах я с въже за носа, сложих вътре веслата и я оставих в готовност.
Две. Съблякох се чисто гол и облякох нов комплект черен анцуг с черни кецове. Напъхах портфейла и ключовете на Гари в задния джоб и дръпнах ципа.
Три. Разопаковах Гари. С голяма ножица разрязах дрехите му и ги хвърлих в черна найлонова торба. Все още беше студен на пипане, кожата му беше с цвят на пепел от цигари. Като подпрях горната половина на тялото му на койката, го облякох с ризата и пуловера, които току-що бях свалил, а краката му напъхах в моите каки панталони. Отгърнах завивката и положих тялото му да легне на койката. Пъхнах портфейла си и ключовете от къщи в джоба му. Завих го, като оставих ръцете му отвън. Имаше вид на блажено заспал.
Четири. Извадих чука от сака. С усилие отворих устата на Гари и му разбих зъбите, докато не се убедих, че разпознаването по зъбни отпечатъци ще е невъзможно. Беше трудоемък и изтощителен процес, който ми отне близо четирийсет и пет минути.
Пет. Извадих двете туби дизел. Закрепих единия край на маркуча в отвора на едната, а другия край натиках в гърлото на Гари, докато опря в стомаха му (поне предположих, че съм стигнал до стомаха му). Надигнах тубата и чух как течността започва да бълбука. Задържах така тубата в продължение на около три минути, докато накрая от устата на Гари потече нафта. Вече беше готов за кремация.
Шест. С втората туба накиснах главата, краката и ръцете му. Особено внимание обърнах на пръстите, които веднага почерняха. Останалата нафта разлях по стените и пода на каютата, после изхвърлих двете туби в найлонова торба.
Седем. Закрепих с тиксо по един от предварително напълнените картонени тубуса към лявата и дясната стена на каютата и махнах лепенките от отворите им. Като се стараех да удържа ръцете си да не треперят, обърнах двете шишенца с киселина и ги пъхнах, с корковите тапи надолу, в тубусите. С това подготвих запалителното устройство, известно като бомба-дюза. След около седем часа – според спеца от "Готварска книга на анархиста" – киселината щеше да разяде корка и да се смеси със силнозапалимите съставки на химикалите. Резултатът: огромни огнени кълба от двете страни на залятата с нафта каюта, които бързо ще обхванат накиснатия с гориво Гари. И да го изпепелят до неузнаваемост.
Осем. С помощта на джипиеса на "Синият чип" избрах югозападен курс с максималните за двигателя седем морски мили в час. Яхтата щеше да се понесе на автопилот през Саунд, след което с отлива да стигне до Рейс – тесен пролив със силни водни течения южно от остров Фишър. Тъй като проучих добре картите с приливите и отливите на Бил, знаех, че през следващите шест часа отливът ще е на моя страна и ще добави още четири възела скорост към скоростта на яхтата, с която да полети през Рейс. След това вдясно ще остане Монтаук Пойнт, вляво – остров Блок, и ще излезе в открития океан. Докато избухнат бомбите, яхтата ще е на трийсет километра от най-близкото парче земя. В три сутринта. Пожарът ще лумне яростно. Гари ще бъде погълнат от пламъците. Газовата бутилка ще се взриви. И, предвид среднощния час, ще има поне пет часа, докато на място пристигнат криминалисти, за да огледат останките. Пет часа в солена вода са достатъчни, за да прикрият наличието на допълнителни количества нафта, с чиято помощ е унищожена яхтата и да се разпръснат уликите. С две думи, всичко ще изглежда като инцидент. Трагичен инцидент.
Девет. Напъхах найлоновата торба в един от брезентовите сакове и се качих на палубата. Сложих чантата в надуваемата лодка, след което спуснах лодката във водата и я завързах за кърмата. Върнах се на палубата на яхтата, издърпах котвата и я метнах на борда. Запалих двигателя, прещраках скоростния лост напред и щом яхтата тръгна, хукнах към кърмата.
Но докато се опитвах да се кача на надуваемата лодка, се подхлъзнах на мократа ѝ повърхност и паднах в ледените води на океана. Вкопчих се отстрани в лодката, зяпнал да си поема дъх. "Синият чип" се отдалечаваше бързо. Заплувах бясно към кърмата. Успях някак да отвържа възела и се стоварих обратно във водата, а яхтата се отдалечи бързо. Вкопчих се във въжето на живот и смърт и задърпах надуваемата лодка към себе си. Щом най-сетне успях да я приближа, се надигнах и се прехвърлих вътре. Едва не се преобърна под тежестта ми, която я наклони на една страна. С шепи започнах да греба водата, доколкото успях, но пак остана локва от трийсетина сантиметра. Грабнах веслата и загребах към брега, треперейки от студ. Пред мен "Синият чип" спокойно се отдалечаваше навътре в морето.

* * *


"Живот назаем" не е просто трилър, изплетен от страсти, маниакалност, убийства и смяна на самоличността. Това е роман-предупреждение за сложността и разпиляността на съвременния живот. Той повдига въпроси, над които си струва да се замислим – за компромисите и тяхната цена, за направените жертви и научените уроци.
Изображение
Аватар
deadface
eMOTION джуниър
 
Мнения: 42
Регистриран на: Чет Дек 06, 2007 11:40 pm

Назад към Книгомания

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта

cron